Нали знаете как някои книги просто ви "викат" от полиците, прилежно подредени и очакващи !? Така се случи и с тази книга, която е моето вдъхновение за следващите редове. Всъщност при мен всяка книга ме води към следващата, сякаш някаква невидима нишка ги поставя една след друга.. странно или не, но всяка една от тях се появява в перфектния момент за мен, за моето личностно израстване, драма или безпределно щастие.

В " Едгар Кейси: За акашовите хроники" от Кевин Тодеши става въпрос за това как нашите избори от минал и сегашен живот са записани в специален архив (хроника), който предопределя бъдещите ни прераждания, чрез които ще ни бъде даден шанс да научим уроците си, които не сме успели да разберем. Според него ние имаме контрол над съдбата си, разждаме се с определен "товар" от миналото и голяма степен от живота ни е под формата на възмездие за предишните ни грешки или подарък за предишните ни добри дела. Наскоро срещнах жена, която ми каза, че всичко в този свят е вече предначертано още от раждането ни или както се казва в една поговорка "Ако ти е писано да се обесиш, няма да се удавиш". Това изказване ми донесе страшен емоционален дисбаланс. Как така няма да мога да контролирам живота си? За какво въобще съм тук ако не мога да направя нещата по-доби или по-лоши? Какъв е смисълът въобще на моето съществуване? Не е ли идеята да постигнем съвършенство, да се доближим максимално близо до Създателя, който носим в себе си и после (според друга теория)  да се превърнем в ангели-хранители?

Това доведе и до други въпроси...естествено. Ами защо въобще да го правим? Ако въобще даден човек просто не иска да е щастлив, не иска да се доближава до Твореца, няма нужда от това блаженство? Какво ако просто няма този порив? Разбрах че всъщност за момент се разколебах в съществуването на искрата. Онази искра, която виждаме в бебешките очи, когато се смеят, когато откриват красотите на света. И за себе си осъзнах, че наистина няма нищо по-пагубно за човешкото съществуване ако тази искра просто се загаси, ако бъде допуснато тя да изгасне поради ред съкрушаващи обстоятелства. Признавам, че за миг се изплаших,че моята загасва, но някак си Вселената намери своят начин да ми напомни за своята сила :)
Появиха се и много нови въпроси за мен, като оставим настрана милиардите видове самоалниза, която си причиних с цел да разбера каква съм била в минал живот - вещица, лечителка, муза.. (мои лични хипотези, съжелявам че се изхвърлих малко с тях) . Та замислих се за сродните души. Ако човек може да има повече от една сродна душа в зависимост от ралзичните прераждания, то какво би се случило ако срещне две от тях в един живот, по едно и също време и трябва да избере ?!? Или другия лош вариант - ако има само една и не я срещне в този живот ?!? Ако неговата сродна душа е била толкова съвършенна, че не се е наложило да се преражда и той реално остава..сам. Как би живял живота си човек, който никога няма да се докосне до онази любов, която само сродната ти душа може да ти даде? 

И все пак силно вярвам, че Вселената, Бог, Твореца, Създателя и който, както си го нарича, успява някъде и някак си да навигира целия този процес с досиетата и срещите ни, че за всеки има отредена сродна душа, която ще открие в този определен живот и че за всеки има спасител с жар в себе си ако искрицата започне да гасне...... 

Ж.С.С.

 

Изключително много ми допадна,твоето тълкувание относно мисията ни на земята ,с нетърпение чакам следващата ти статия ☺️